"Войната срещу тероризма", обявена от администрацията на Буш създаде дълбоко разделение сред страните от Европейския съюз. На ръба на разцеплението ли беше Европа?

История: Войната в Ирак

https://api.multimedia.europarl.europa.eu/documents/20125/15800315/v001-0018-bgx_mf.srt

ВОЙНАТА В ИРАК  20 МАРТ 2003

Голяма неудовлетвореност. Голям срам.

Започналата на 20 март 2003 г. война в  Ирак маркира пролука в историята на ЕС.

Между колапса на Световния  търговски център на 11 септ. 2001

и разширяването на ЕС с 10 членки  на 1 май 2004 г.,

навлизането на морските пехотинци  в Багдад

потвърди неспособността на  европейците да заемат единна позиция 

във връзка с "войната против терора",  обявена от администрацията на Буш.

На ръба на разцеплението  ли беше Европа?

Ето отговорите на двама евродепутати  наблюдавали нещата отблизо.

Преди всичко в ЕП имаше голямо  мнозинство против войната в Ирак.

Разбира се, в Парламента  се виждаше и разцепление,

но бяхме по-скоро  на френската позиция в спора,

отколкото на която и да било друга.  Мисля, че това беше правилният подход.

В Германия позицията бе използвана  за изборни цели,

без всякакъв опит да се влияе  на американците по въпроса.

Смятам, че е грешно да се занимаваме с  въпросите на войната и мира при избори.

Мисля, че това имаше  сериозни последици.

А сега плащаме за това разделение.

Американският план  за военна интервенция в Ирак

се базираше на предполагаемите  рискове, породени от оръжията,

евентуално атомни,  които Садам Хюсейн притежава

в регион, дестабилизиран  от дейността на Ал-Кайда,

организацията начело с Осама бин  Ладен, пораждаща глобален страх.

Въпреки ужасните си дела, Садам  Хюсейн нямаше нищо общо с Ал-Кайда.

Той не беше ислямски фундаменталист.

Беше много ясно,  че той не е свързан с Ал-Кайда.

и липсваха всякакви доказателства  за оръжия за масово унищожение.

Президентът Буш използва ситуацията,

за да поведе война, която нямаше  нищо общо с 11 септември,

който беше трагедия и остава такава.

Спорът за оръжейните инспекции  на ООН в Ирак

беше най-вече възможност да се видят  дълбоките различия между европейците.

Употребата на сила ще има  такива сериозни последици

за хората, за региона  и за регионалната стабилност,

че трябва да се прибегне до нея  само в краен случай.

На 30 януари 8 европейски  правителствени лидери

подписаха план за военна интервенция  на САЩ в Ирак.

На 5-ти февруари се присъединиха  още 10 други.

Девет дни по-късно френският външен  министър се опълчи в Ню Йорк

с френската и руска подкрепа.

24-ти февруари -  предложение за резолюция на ООН

от САЩ, Великобритания и Испания  в подкрепа на намесата.

Повече опозиция от Франция,  Германия и Русия

преди окончателно одобряване от САЩ,  Великобритания, Испания и Португалия.

На 20 март гръцкото председателство  призна провала на опитите

да се поддържа имиджа на единност  сред лидерите на ЕС.

Мисля, че беше много зле,  че Съветът на външните министри

не се занима навреме с проблема.

Те го разгледаха за първи път  през февруари 2003 г.

и тогава вече беше късно.

Канцлерът Шрьодер направи изявление  в една посока, Тони Блеър- в друга

и накрая и двамата нямаха влияние.

Трябваше да обединим силите си, тогава  можеше да повлияем на американците.

Великобритания изигра  вредна негативна роля

водена от Тони Блеър,  "пуделът на Джордж Буш".

И това създаде голямо недоверие  на обществеността към правителствата.

В крайна сметка противоречията  относно войната в Ирак

нанесоха по-голяма вреда на НАТО,  отколкото на ЕС.

Заради разделението  на Стария континент

Атлантическия алианс бе изключен  от интервенцията в Ирак.

Едва след срещата на върха в Букурещ  през 2008 г.

той започна да изплува  от периода на дълбока неувереност.